сряда, 5 март 2008 г.

Ей управляващите, нямате ли капчица доблест или срам?

Все по-често напоследък ставаме свидетели на меко казано странно отношение на държавния апарат и управляващите в България, когато става думи за различни инциденти. Мистерията и мъглата, с която е обвита информацията покрай тях е притеснително опасна. Но най-важното е, че изглежда никога не научаваме истината за тези събития, които са имали място в ежедневието ни или най-малкото са предизвикали интереса на обществото (ако въобще можем да говорим за общество в българския криворазбран вариант на модерна държава).

Какво ли точно се случи с разследването за взрива в столичния квартал “Хаджи Димитър” преди около месец? Ако си спомняте вече - тогава една жена буквално беше разкъсана от ударната вълна, а други двама бяха тежко ранени и по всяка вероятност са останали инвалиди до края на живота си. Новината беше първа за няколко дни – едни изливали течности - в шахта или нещо такова и станал големият взрив, имало кратер, било неясно, извършителите не били в състояние да дават показания. Е, отдавна вече трябва да са в състояние да обяснят и изяснят някои неизвестни и сигурно са го направили. Но “ние” така и не разбрахме какво точно са искали да направят, къде точно са изливали течностите, дали са се опитвали да прикрият някакви следи или просто са действали безразсъдно. Така и не стана ясно и май никога няма да ни стане.

Изглежда има лица на отговорни длъжности, които се надяват, че трагедиите, инцидентите или мистериозните истории са буря в чаша вода само за няколко дни и след това се забравят, защото се появяват нови и така до безкрай. И изглежда, че са прави... Никой не се връща назад и на това се разчита най-много.

И така до новата трагедия, която сигурно ще бъде забравена и необяснена по същия този начин. Може би някой се надява да си я спомнят само близките на невинните хора, които си отидоха ей-така – от безотговорност, от терористичен акт, от невнимание или от тоталната немарливост на много хора в тази страна и хроничната българска липса на интерес и желание да помогнеш на непознатия до теб. Надяват се, че ще си я спомнят и само хората, пътували в този влак. Дано не съм прав.

Навсякъде по света е възможно да се случи инцидент – това наистина няма как да се избегне, но важното е след този инцидент да се информира какво точно се е случило, защо се е случило и да е сигурно, че поне в бъдеще подобни неща няма да стават, защото са взети адекватни мерки да бъдат избегнати.

В България примерът е различен.

Една позната от медиите ми разказа как сутринта след трагедията, когато даже не се знаеше колко са жертвите, а още по-малко някой официален представител на властта излезе да каже поне две думи, големите шефове са й звънели да не се нагнетява обстановката с тази история, малко да се позамаже, да се представя по-спокойно и т.н.

Потресаващото е, че властта не желае да поеме никаква отговорност. Ми че как – то сега се разследва, пък послеееее..., ако има виновни – то тогава ще го мислим. Дебелоочието е безобразно, показва ни колко им пука за нас “дребните душички” и как сме важни само, когато трябва да ги подкрепяме на избори или по митинги.

Потресен съм и от така наречения “Ден на траур”, 5 март. Какъв е смисълът на такъв ден? Ами няма, ако не сме сигурни, че утре не може да се случи същото, а даже и по-страшно. А и какво е това двуличие - на 3 март празненства, на 5 март траур, на 6-ти всичко по старо му...до следващия път.

Защо продължава да се крие информацията от медиите, респективно от хората?

На час по лъжичка и то обработена и минала през белината новина. Чак днес – в деня на траур научаваме, че се работи и по версия за терористичен акт във влака. Ама защо днес, а не на 29 февруари сутринта – часове след всичко това?

Също днес научаваме, от интервю във вестник “24 часа” с плевенския съдебен лекар д-р Данчо Деков, че едната от неидентифицираните жертви е била разпозната още в понеделник – 3-ти март, но решили да изчакат със съобщаването на тази информация до разпознаването на другите две жертви. Официално тогава се знаеше, че телата не са 9, а 8. Значи са знаели от началото, че са 9. Задава се въпросът дали не се крие и за други, които може да нямат роднини, които да ги търсят. Защо трябва да се предизвиква такава главоблъсканица и на какво се надяват? Че никой не мисли и не разсъждава ли? Какъв е този страх да се каже точно колко са жертвите, за какво става дума, какво може и не може да е случило, има ли някаква връзка и възможност инцидентът да е свързан с покушение срещу някого във влака, както прочетох някъде в Интернет.

Най-малкото е отговорно и държавническо да има официални изявления по този повод, брифинги, информация. Покриването и замазването ми напомня на една друга епоха, която явно не са си отишли, защото хората от върхушката не са се променили много оттогава, а всъщност са си и същите като манталитет, начин на управление и желание за криене на неудобната информация.

Най-потресен останах обаче от интервюто по БНТ с Антон Кутев, секретар на Изпълнителното бюро на БСП. Ето няколко извадки от него: на този етап нямаме нито една причина, която да казва, че именно министърът (на транспорта, г-н Мутафчиев) е човекът, който трябва да си подаде оставката. В смисъл, хубаво, не е толкова..., защото тук става дума за една огромна човешка трагедия, да почнем оттам, нали, това е най-важното – че това са девет човешки живота, прекъснати нелепо. Действително това е нещо, което изисква подходящите мерки. Ако обаче, какво, като вземем сега примерно оставката на този министър, това ще направи ли риска по-малък след това?” се пита Антон Кутев, но не спира дотук. Относно темата защо не беше обявен ден за национален траур малко след трагедията, а чак един ден след националния празник, Кутев подчертава: “Вижте, за съжаление подобни инциденти най-често се случват преди празници, има логика в това. Естествено, че когато съвпада с един национален празник, при който сега аз винаги съм се учудвал какво празнуваме, когато става дума за толкова дадени човешки живота, както в случая с българското освобождение. Т.е. не знам защо правилната дума изобщо е национален празник, но така или иначе в случая става дума за отдаване на почит на наистина стотици хиляди жертви, които са били резултат от тази война и от нашето Освобождение. При това положение, сега да седнем да говорим дали един ден по-рано. Ми естествено, че не можеше да бъде националният празник.”

Ами май няма нужда от повече...

Няма коментари: